- Познавате
ли знаците? - пита мъжът и те двамата от задната седалка, се споглеждат. - Да
- казва момчето. - Горе-долу
- отговаря и тя, но по-колебливо. - Супер!
Значи вие ще гледате знаците, аз ще карам - обявява шофьорът. Те двамата пак се споглеждат - в
смисъл „тоя не е съвсем наред" - но не казват нищо. После мълчанието между тримата увисва над
главите им и тя решава да замаже нещата: - Ами
добре. Това ми звучи справедливо... - Нали?
- ентусиазира се мъжът отпред. - И сега накъде? - Ами,
прибираме се. Днес трябва да сме в София заради един изпит - отговаря момчето
до нея. Алекс е на 25 и кой знае защо прави опит да преведе в ред рошавата си
коса. - Май
не бързате - подхвърля им онзи и се смее. - Виж
- тя започва да се дразни. - Пътуваме на стоп, защото така ни харесва. Не ни е
за първи път, няма и да ни е за последен. - Возил
ни е военен влекач с танкове, пътували сме с цирк, който караше стадо коне,
веднъж ни спря камион, натоварен с дини - обяснява Алекс. - Возил
ни е министър от служебното правителство през 1997-а - допълва тя. - А веднъж
ни качи камион, пълен с кроасани. Аз обаче бях на диета. После пак млъкват, с онова
притеснително мълчание, в което всеки търси тема, за която да се захване. - След
малко има железопътен прелез без бариера - обявява Алекс делово. Шофьорът кимва, все едно е
най-естественото нещо някой да седи на задната седалка и да му съобщава
значението на пътните знаци. Тя обаче е изненадана. - Алекс,
ти в ред ли си? - Защо?
- пита Алекс. - Ами
защото той се майтапеше за знаците. Шофьорът обаче не реагира - просто
стиска волана и гледа напред. Минават прелеза. Няма влак. Няма бариера. Мястото
изглежда пусто - безкрайно поле, разделено от една единствена жп-линия. - Не
се майтапя - казва мъжът. - Така
ли? - тя не може да скрие иронията си. - Не
понасям пътните знаци - простичко обяснява мъжът, все едно казва нещо съвсем
нормално. - Например аз съм счетоводител, женен с две деца, 40-годишен и
отегчен до смърт. - Само
с пътните знаци ли си така или с всички указателни табели? - пита тя, а Алекс я
гледа неразбиращо и й прави знак да млъкне най-сетне. - И
с указателните знаци съм така - признава си мъжът. Тя поглежда Алекс - той повдига
рамене - „остави го, сигурно е някакъв луд". Тя вече не знае къде да гледа;
зяпа през прозореца онова подивяло поле, далечните гънки на планината и не знае
какво да каже. „Цайтнот", казва си наум. - Но
най-много ме притесняват предупредителните знаци за опасност. Нали се сещате -
онези триъгълници, с червен кант отстрани, а в тях голям черен удивителен знак.
Внимание! - Както
го разказваш, наистина звучи страшно - казва тя. - 28
км до София - делово обявява Алекс, но не му обръщат внимание. - Изведнъж
започнах да внимавам за знаците. Помислих си, че в тях има някакъв по-дълбок
смисъл и са поставени специално заради мен... - Това
има ли си диагноза? - пита тя. - Не,
- отговаря мъжът. А после добавя - Не съм луд! Само мисля за знаците! - Какво
толкова ще ги мислиш?! Платно за движение, стеснено отдясно, опасност от
хлъзгане... - Неравности
по пътя - съобщава Алекс. - Опасен
завой наляво; опасен завой надясно; железопътен прелез с два или повече
коловоза. Няма нищо за мислене. - Преди
месец изхвърчах от един път в планината. Тогава разбрах, че нищо не е случайно.
Видях пропастта долу и не знаех какво да правя - да изляза от колата, да остана
на място или да отворя вратата небрежно, все едно слизам да подишам чист
въздух. - И?
- пита тя. - Останах
пет минути и си давах сметка, че всяко движение заплашва да наклони нещата в
грешната посока. Двигателят работеше. Небето беше ясно. Навън температурата беше
осем градуса. Часът беше 14:33. Над главата ми прелетя ято птици. Гарвани,
най-вероятно. Встрани от мен имаше голяма табела „Внимание", която бях
пропуснал. Тогава за първи път ми хрумна, че трябва да се науча да чета
знаците. После ми хрумна, че и тия гарвани не бяха случайни... - Глупости!
Гарваните са си най-обикновени! Ето, питай Алекс, той се занимава с птиците... Алекс я гледа с недоумение.
Даже й прави знак с ръка „какво ти става?!". - Вярно
ли е, Алекс? - пита мъжът. - Кое
да е вярно? - Че
се занимаваш с птиците... - Орнитолог
съм... Или ще стана, когато си взема изпитите. - Кажи
му за гарваните, за гарваните - ядосва се тя. - Какво
за гарваните? - чуди се Алекс и отново приглажда косата си. - Големи птици са.
От семейство врани. Размахът на крилата им понякога достига над метър. Гледал
ли си Птиците на Хичкок? - Браво!
Точно това трябваше да му разкажеш! - Гледал
съм го - казва мъжът. - Не ми хареса! - Ами
какво друго? - чуди се Алекс. - Те са интелигентни птици. Има експерименти,
които показват, че могат да се научат да броят до десет. - Е,
що не му кажеш, че са като градските плъхове? - ядосва се тя. - Има ги
навсякъде. Да не им обръща внимание. - Да
- автоматично се съгласява Алекс. - Не им обръщай внимание. Мъжът пак млъква, а двамата отзад се
споглеждат. Вече навлизат в града. Рекламните табла край пътя стават все повече
и все по-абсурдни. - А
от рекламите плашиш ли се? - пита тя - Май
да. Но те поне казват нещата в прав текст: „Хвани първия полет за Берлин!",
„Карай ски в Алпите", „Вземи кредит", „Пий тъмна бира"... - Кръгово
движение - обявява Алекс. - Градът
е като отворена книга. Всяко предупреждение „Намали скоростта" може да се чете
буквално - вземи си почивен ден, спи до късно, пий чай... - Ти
сериозно ли ги мислиш тези работи? - пита тя. - Да
- отговаря онзи и очите им се срещат в огледалото. - Представяш ли си колко сме
сбъркани - минаваме сто пъти край знак, на който пише „Намали скоростта", без
да разберем, че точно това ни трябва, за да живеем нормално. Тя нищо не казва. Вече са в центъра -
кръстовища, светофари, задръствания. - Завършвам
психология - обявява тя неочаквано. - И искам да ти кажа, че до седмица-две всичко
ще мине. - Така
ли? - изненадан е мъжът. - Да.
Има такива случаи описани в учебниците. Нищо страшно. - Така
ли? - изненадан е Алекс. - Постравматичен
шок. До седмица и си готов. Жена имаш ли? - Разделихме
се... Временно. - Съберете
се! - категорична е тя. - Деца имате ли? Трябват ви и деца... - Ние
сме тук - обявява внезапно Алекс. - Спри ни при знака. - Тук
ли? - шофьорът забива спирачки под знака „Път с предимство". - Да,
тук сме. Виж, този знак не е случаен - сочи го Алекс. Мъжът отбива. Подава им ръка преди да
слязат. Сбогуват се като стари приятели. После им маха, а те остават назад. - Значи
психология... - казва Алекс, ей-така между другото. - Психология!
- отсича тя и двамата тръгват рамо до рамо. - Педагогика не звучи по-добре,
нали? Той кимва с глава. - А ние каква работа имаме точно тук,
при тоя знак? - пита тя. - Ами
той е важен символ. Ако е вярно това със знаците де. - Ти
добре ли си? - тя спира и прави опит да улови погледа му. - Знаеш
ли, че гълъбите се ориентират по знаци, които ние не виждаме? - Няма
да слушам - казва тя и тръгва напред. Алекс я следва. - Някои
имат клетки в мозъка, които отчитат силата и посоката на магнитното поле, служат
им да четат знаците. Виждат невидимото. - Какво
правиш? - тя спира внезапно и застават очи в очи. - Нищо -
усмихва се Алекс. - Просто преговарям за изпита.
Няма коментари:
Публикуване на коментар