Преминаваш през големите стъклени врати. Правиш
няколко крачки и влизаш в света на витрините. Покрай теб преминават все
красиви жени и тук там някой метросексуален пич. Но ти си трениран в
това да не се разсейваш, а да следиш само витрините. Стигаш до
ескалатора, който те издига или нежно те сваля до друг стъклен свят.
Даже и сериал може да си направиш, но това е друга тема. И така, както
се разхождаш и гледаш огромното разнообразие от стоки, се чудиш кой
парфюм подхожда най-много на твоята емоционалност. Тези обувки с какво
ще се слеят най-добре? През главата ти фучат въпроси. Не реагираш на щанда с книгите, той е скучен, все пак има 3D кино на последния етаж.
Излизаш от магазина, в който си влязъл преди малко, но се сещаш, че
имаш среща след известно време. Започваш да се оглеждаш и да се пулиш.
Цялото разнообразие, което те е прегърнало, не може да те пусне. Ти си
загубен в света на стъклото, а даже не си гледал сериала. Запазваш
хладнокръвие. Сменяш няколко ескалатора нагоре или надолу за теб е без
значение. Паниката, че може никога да не излезеш, те обзема и те
подтиква да попиташ някой от персонала за изхода.
Когато намираш човек от охраната, той ти обяснява, че не е архитект и трудно се оправя и той самият.
Решаваш да изпиеш едно кафе и да помислиш. Сядаш и наблюдаваш другите
лутащи се хора. В главата ти изниква идеята, просто да ги последваш към
изхода. Допиваш кафето си и тръгваш.
Ужасът ти идва отново, когато забелязваш, че и другите като теб се
лутат. Само ти се опитваш да излезеш. Две глътки въздух с аромат на
надежда, когато в полезрението ти попада малка шарена карта. Втурваш се
към нея и забелязваш чудото. Всеки магазин е отбелязан на картата, дори и ескалаторите и етажа, но не и изходът.
Намираш един супермаркет и си купуваш бутилка вода. Прехвърляш още два
ескалатора и вече си жаден за слънчева светлина. Отблясъците на
витрините вече те уморяват, а осветлението е все така силно. Поглеждаш
си часовника и констатираш, че вече закъсняваш. Търсиш нова табела за
ориентация, но попадаш на приятна ризка в бледо розово, която те
разсейва леко. Връщаш се към задачата самоотвержено и сменяш тактиката.
Питаш продавачите как да излезеш, а те само ти се усмихват. Нямаш време, вече дори си загубил надежда.
Прибягваш до телефона си и се обаждаш на приятел, който не е богат.
Казваш му какво виждаш и питаш как да излезеш. Гласът в слушалката
казва, че не е ходил в тоя Мол и не знае. Край. Няма никакъв смисъл да
се опитваш. Не е толкова лошо да се живее в магазин все пак. Неуспешно успокоение и паника...
Няма коментари:
Публикуване на коментар