Сгази колоездач, спаси си нервите

Словоизлиянията на един гражданин на име Деян Копчев

От всичко на тоя свят най-мразя колоездачите.

Значи, като ги видя с тия педалчета и с тия ръчички, и с тия касчици, направо започва да ми бълбука отвътре, ей така започва да ми бълбука. Иначе, аз защото карам един голям джип и като видя колоездач, директно му се лепя отзад, и го почвам – къси, дълги, къси, дълги, клаксон, селяк, викам му, селяк мръсен, върти педалите по-бързо, ше слеза да те пребия! И оня опитва, опитва, напъва се, ама като натиска газта и да опитва, и да се напъва, все на земята свършва...

А вижте я и каква е самата дума, малоумна – колоездач.  Питал съм сто човека в залата, къде блъскам, и всички са съгласни, че трябва да се казва колелоездач, не колоездач. Щото ездачът не язди кол, сещате ли се, язди колело, миндирът му с миндир. Язди го това колело и ми маха такъв с ръчички, че завива. Маха, маха… Какво ми махаш, бе, какво ми махаш? Да не се познаваме, че ми махаш? Да не сме люпили заедно семки в задния двор?

Обаче както ми маха, батенце, аз ей така – хоп, и го побутна с предната броня…

Ама едно поне мога да им призная – падат много атрактивно тия говеда, чукнеш го лекичко, а оня се разхвърчи на всички посоки, спекулантът му долен! И кво ми пада в тия неестествени пози, кво ми се прави на каскадьор, падни като човек, бе – падни, па стани, изтупай се и марш оттук, помияр! Обаче не – тия падат все едно си ги хвърлил от балон, бате, краката им на една страна, ръцете им на другата, главите им стърчат отгоре… Аз затова им казах там в районното, дето периодично ме викат, казах им – не зелена България, червена България ще ви направя аз, щото видя ли миндир с колело и директно го прегазвам, и да опитвам, и да не опитвам, просто не мога да се сдържа, това е.

Е, оня ден взимам дъщерята от училище и точно на един светофар се зачудих що я взех, при положение, че нямам дъщеря, и виждам един с колело, ама от тия колела с кош, дето са – а в коша сложил цветенца, бате! Цветенца! Доктор Куин лечителката! И му се разкрещях през прозореца, викам му – абе, ние в град ли живеем или в прерия бе, тъпанар!? Обаче оня въобще не ме чу, щото през цялото време от яд натисках клаксона! А и детето отзад се разрева – искам при мама, искам при мама..., викам – откъде да знам па майка ти коя е... А оня с колелото не спира да е такъв един весел, радостен, усмихнат, като краставичка бодър, като кукуряк си клати главата… Направо, очите ми завряха от яд, честно ви казвам! 

И в следващия момент тръгва да завива, батко, вдига си ръчичката кирлива и ми взима предимството! Дали я оставих така тая работа, а? Като го подгоних тоя, газ, газ, газ, няма тревни площи, няма спирки, навсякъде го гоних…, и по тротоарите накрая се качих, обаче го стигнах и като го стигнах директно с вратата – бам, земи тая врата, и му викам – гледай къде караш бе, нещастник хахаха! А оня вика – сссс аааа, сссссс ааа, и се държи такъв за коляното все едно голямата работа станала, че се изхлузил от колелото… Откъртих му после и звънеца да го дам на детето да млъкне, че не спираше да реве...

То, аз всъщност за това исках да кажа, де – вкъщи е детето, играе си там с някакви бирени бутилки, едно грозничко такова, първи ли, втори ли клас е, не знам, ма може да смята, щото преброи колко колоездачи съм блъснал на път за вкъщи..., така че окей сме с чавето, техните да не се притесняват.