четвъртък, 1 май 2014 г.

Александър Кадиев

by sofialive.bg

Знаеш лицето му от сцената и малкия екран. Познаваш мимиките и жестовете му, бързите му рефлекси във всяка ситуация, пластичната му емоция и чаровна усмивка. Един от най-талантливите млади артисти у нас, който преди броени дни отнесе първия „Икар" в кариерата си - за най-добра поддържаща роля в Скъперникът на Молиер в МГТ Зад канала (реж. Лилия Абаджиева), се оказа изненадващо скромен и витален. Чак не е за вярване! 


Събуждам се, когато виждам, че човешките възможности успяват да се реализират. Когато в роля, предаване или в комуникация с даден човек, аз съм си намислил нещо и го извадя, то става резултат, който много хора разбират. Това означава, че не съм сам. И че не съм се заблудил. Нещата, които съм съчинил, влизат в контакт с другите. Ето това винаги ме събужда и екзалтира.
По душа съм добър човек. Номад, но само във въображението ми. Галактически стопаджия. Мечтател.
В главата ми е пълно с мисли как ще оцелея по най-добрия за мен начин. Мисля за прости неща - професията да ми върви, да се разбирам с гаджето, ей такива неща. Малкият ми свят да върви.
Вярвам в свръхествественото. Тоест че няма случайни неща. Напоследък стана много популярна теорията за вселенското привличане. Помня, като бях дете, тази идея не беше популярна тук. Но въпреки това, с майка ми винаги сме мислили за хубавото и така сме го привличали. Винаги сме си мечтали. И, общо взето, това, което сме мислили и сме мечтали, се е случвало и се случва. Така човек сам предизвиква съдбата си и променя нещата към по-добро.
Факт е, че в България е много тежко положението. Напоследък това много ме мъчи. И това е факт, за който всички сме виновни.
Все си повтарям, че всички трябва да направим нещо по този въпрос. Защото също така е факт, че човек може да реализира мечтите си. Абсолютно!
Никога не танцувам на българска чалга. И когато съм много изморен. Иначе обожавам. Аз съм танцуващ човек, правя го често.
Идеалната вечер е да си седя някъде, да ме духа вятър (може би на хамак?), а край мен да има плаж и море. И да бъда сам. Имам нужда да релаксирам сам.
Умирам от срам, когато видя хора, които ровят в кофата... Срам ме е от цялата ни система. Срам ме е от това, че голяма част от моите колеги в театъра са много талантливи, а мизерстват. Срам ме е, че политиците ни крадат 25 години безочливо. Срам е от реалността в тази страна.
Умирам от яд, когато не мога да помогна. Вбесявам се в ситуации като описаните по-горе. Не съм хейтър от най-простите, но обичам да ги плюя. Даже в моето предаване Преди обед си позволявам да се гневя и често оплювам политиците: за пореден път повтарям, че с нашите данъци плащаме заплатите на онези нещастници, че те трябва да се грижат за нас, а не ние за тях... И че трябва да мислят, че докато крадат нашите пари, умират хора. Че баба ми взима малка пенсия и едва връзва двата края (като всички баби наоколо), че здравната система ни е пълен провал и т.н. Политиците ни обаче са толкова безсрамни, че цялата тази информация просто не ги интересува! Защото срамът вече е изгубил стойността си и не тежи, за много хора. Понеже моралът е корумпиран.

Обикновено съм в движение и в мисли.
Майка ми често ми казва: „обичам те", „горда съм с теб" и „Саше, вярвам, че животът ти ще бъде добър". Майките винаги мислят най-доброто за децата си, моята също не прави изключение.
Най-близкият ми приятел съм аз самият.
Плача, когато съм сам със себе си. Плача от радост и от тъга. Често плача от възхищение и въодушевление - от допира до нечий талант. Плача от велики актьорски и музикални изпълнения. Или когато виждам красотата на живота. Или гениалността. Когато някой създава сложна емоция пред очите ти и ти я даде, тя няма как да не те разтърси.
Обичам публиката ми да бъде рефлективна, емоционална и добронамерена.
Влизам в огъня заради себе си, когато трябва да спася душата си.
Велико беше, когато бях дете. Светът ми беше страшно голям. Велико беше и когато съм взимал LSD - хипарския наркотик. Райска история! Съзнанието ти се отваря мегаекстремно. Страхотно е.
Дойде ми до гуша от хейтъри, от унизително отношение и от беднотията във всеки смисъл.
Не си позволявам да извършвам престъпления. Не бих си позволил да бъда груб и невъзпитан с хората и въобще със света. И не желая да правя на другите това, което не искам да правят на мен.
Заспивам на две неща: лек градски шум и пълна тишина. Такава има в Панчарево. Ние там сме по-нависоко и се чуват само птици, което е идеалната „тишина".

Няма коментари:

Публикуване на коментар