За да бъде мразено нещо, трябва първо да бъде обичано; тази любов е това, което дава на омразата корени. Винаги ще има неизмеримо популярни банди и певци, които получават прекалено много ефирно време и са обичани от вманиачени, граничещи с членове на секта, фенове, което само засилва омразата на тези, които осъзнават една обективна истина: че когато се заслушаш по-сериозно, музиката им дори не е особено добра. Да не кажем, че направо не става за слушане.
Не че Лана дел Рей е толкова ужасна, сама по себе си; просто музиката й изглежда като мошеничество, сравнена с музикалните икони от 60-те години, на които се опитва да подражава. Нейното лишено от емоция изпълнение в "SNL" затвърди репутацията й като робот, продукт на прекалено изкуствено направено поп-съвършенство. Тя е поредното напомняне, че живеем в ерата след Black Eyed Peas.
Мразенето на Nickelback някога беше признак на готиност, но сега е толкова лесно, че някак си се е превърнало в общоприет факт.
Ако Black Eyed Peas, създателите на хитове-въплъщения на нонсенса като "Boom Boom Pow" и "My Humps", могат да се определят като творци и музиканти, значи всяко хлапе с Barbie Mix It Up DJ мишпулт е Моцарт. Кой има нужда от вокали, когато има аутотюн?
Джон Мейър е този непоносим брат - сещате се, този, който носи хавайска огърлица, винаги е разгърден, разнася китара дори и на хаус-партито, на което не ви се е ходило така или иначе. Той убива хумора на всяка шега и съсипва лафовете ви всеки път, но на никой не му пука, защото той е разгърден мъжкар с китара.
Limp Bizkit са едно от редките имена на банди, които не биха станали още по-абсурдни, ако бяха написани "LiMp b!ZKiT," наблюдение, което прави необуздания гняв на групата още по-труден за приемане насериозно. В смисъл, наистина, все пак говорим за "he-said-she-said bullshit" и предизвикващия гняв Фред Дърст?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар