Бразилия

Няма какво да се лъжем - Бразилия е уникална страна! И е истински щастливец този, който може да я посети.

Бразилия винаги е модерна и някак си поддържа това постоянно. Бразилската тенденция се долавя в музикалните клипове (напр. Don Omar, Florida, Sean Paul...) и във филми. Най-успешния филм според боксофиса през 2011 е бил "Бързи и яростни 5", който се е снимал именно в Бразилия. 

Затова е достойно да покажем красотите на тази страна, която е под ръководството на българка.

Най-високата планина в Бразилия: Пико Да Неблина (Pico Da Neblina)

Пико Да Неблина се извисява на почти 3000 метра над морското равнище и едно от най-красивите места в Бразилия. Макар че понякога планината е представяна като граница между Бразилия и Венецуела, върхът се намира изцяло на бразилска територия. Пико Да Неблина е не просто най-високата планина в Бразилия, но и в цяла Южна Америка.

Най-голямото езеро: Lagoa Dos Patos
Това е най-голямото езеро в Бразилия и второто по големина в Латинска Америка. Намира се в южната част на страната и е кръстено на едно племе, което живяло около езерото преди европейската инвазия на континента. Площта на езерото е около 9000 кв.км.

Най-дългата река: Амазонка
Амазонка несъмнено е най-дългата река в Бразилия. Водите й протичат още през Венецуела, Гвиана, Еквадор, Боливия, Колумбия и Перу. Реката е толкова огромна, че само тя представлява 20% от речните води на планетата!

Любопитен факт е, че по протежението на Амазонка няма нито един мост, защото реката се вие основно през дъждовни гори в по-голямата част от своята дължина.

Променящата се столица: Бразилия
Интересна част от историята на държавата е фактът, че преди град Бразилия страната е имала още две столици– Салвадор и Рио де Жанейро. Една от причините да бъде преместена столицата е опитът на правителството да окуражи миграцията на гражданите далеч от границите и да я насочи към централната част на страната, която била не толкова населена.

Сред интересните факти за Бразилия и любителите на архитектурата се нарежда и това, че цялостният дизайн на столицата е поверен на арх. Оскар Нимайер.

Най-големият водопад: Игуасу
Водопадът Игуасу е включен в списъка, основно защото истинският най-голям водопад Гуайра вече не съществува поради това, че реката е преградена с бент.

Само 20% от Игуасу всъщност се намират в Бразилия (тъй като водопадът е на границата с Аржентина), но тези 20% са толкова впечатляващи, че заслужават мястото си в класацията с най-красивите места в Бразилия! Говори се, че след като Елинор Рузвелт видяла за първи път прекрасния Игуасу била поразена от красотата му и възкликнала: „Горката Ниагара!“

Амазонската дъждовна гора

Сред всички интересни забележителности на Бразилия, може би най-очарователни са дъждовните гори – белите дробове на планетата! Около 60% от всички дъждовни гори на планетата се намират именно там, което превръща Бразилия в дом на най-забележителната дива природа в света! Учените твърдят, че само там живеят може би 4 милиона различни вида растения и животни!

Статуята на Иисус Христос
Знаменитата статуя на Иисус Христос, наречена Христос Спасителя, се намира на хълма Корковадо в Рио де Жанейро и се смята за символ на града и на Бразилия като цяло. Монументът, тържествено открит на 12 октомври 1931г. по случай годишнина от националната независимост на Бразилия, е с тегло 1145 тона.

Ежегодно милиони туристи се насочват към подножието на статуята, откъдето се открива зашеметяваща панорама към града, искрящото море, далечните хълмове и планинските върхове.

Bentley срещу влак: през цяла Америка (by magazine Top Gear)

Текст: Том Форд
Фотография: Джъстин Лейтън

Едно време, в края на 20-те и 30-те, преди да бъдат измислени телевизията и пистовите уикенди, европейските автомобилни ентусиасти е трябвало да проявяват повече въображение при измислянето на превозно-средствени забави. Било популярно противопоставянето на кола срещу баналната, актуална и единствена опция за пътуване на дълги разстояния тогава - локомотива. Просто казано, състезавали се срещу влаковете. Работа вършели само приличните дистанции, като дежурен съперник бил Средиземноморският експрес от френската Ривиера до Кале, по-известен - заради характерните му тъмносини спални вагони - като Le Train Bleu.

Звучи фасулски, само че по онова време магистралите отсъствали, а това налагало каране по често лошо поддържани второстепенни пътища с коли, които били - най-често - адски ненадеждни в сравнение с днешните. Което пък превръщало гонките в истински приключения. Различни автомобилни производители и карачи опитвали да победят „Синия влак“, но никой не успявал. Докато не се включил Rover с модела Light Six, изпреварвайки за пръв път влака от Кан до Кале.

Готова работа, си мислите. Само дето един човек решил, че на това постижение му липсват пищност и категоричност. Човекът се казвал се Улф „Бейб“ Барнато, главен акционер в малка фирма на име Bentley. Крайъгълен камък за скандалните Bentley Boys - и трикратен победител в „Льо Ман“ през 1928 , 1929-а и 1930-а - той се обзаложил за 100 паунда, че не само ще победи влака до Кале, ами и ще се върне обратно до клуба си в Лондон, преди Le Train Bleu да достигне крайната си дестинация. И така, на 13 март 1930 г. той запалил своето Speed Six в опит да запише името си в историята.

Барнато и навигаторът му Дейл Борне потеглили от бара на х-л „Карлтън“ в Кан, карали лудо по бабунести пътища, пукали гуми, карали в мъгли, пропускали бензиностанции, за да успеят да хванат презламаншкия кораб и да пристигнат в Conservative Club на ул. „Сейнт Джеймс“ едва четири минути преди „Синия влак“ да спре в Кале. Барнато се утвърждава като легенда, доказва качествата на Bentley, а френските власти моментално го глобяват заради това, че се е състезавал по пътната мрежа.

Улф Барнато е причината, поради която стоя в тази подземна чикагска гара, зяпнал човек с шапка за сафари.

Сериозно, това е като „Страх и омраза“ в обществения транспорт - носи шарени шорти, червена риза, жълт шал и споменатия вече аксесоар за глава и тегли чанта на колелца с непоколебимия устрем на фанатизиран скаут авантюрист. Той спира, поглежда ме, изсумтява леко и се изгубва в голямото парче неръждаема стомана. Или по-точно се качва на борда на Amtrak California Zephyr, готов да почива, докато влакът пътува към Емервил, намиращ се непосредствено до Сан Франциско - 3924-километрова дистанция, пресичаща часови зони, за да я покрие за 54 ч и 10 мин.

Аз обаче няма да се качвам. Отвън, пред Chicago Union Station, ме чака новото Bentley Continental GTC V8, карта с маршрута на Zephyr и малък термус евтино кафе. В чест на великите състезания със „Синия влак“, TopGear ще направи собствена гонка, ще се опитаме да стигнем до крайната спирка преди Zephyr. Изчислих, че нашият бегло достоверен маршрут, съвпадащ с някои от най-добрите спирки на влака, би трябвало да ни отнеме 52 ч 40 мин. Което значи, че би следвало да бием Zephyr, ако взимаме вяли дози сън на пасажерската седалка. В този момент обаче осъзнавам, че не съм взел предвид спиранията за гориво, за храна, за „нулиране“ на стомашно-чревните трактове, трафика и каквито и да е други поводи за спиране. Преглъщам и решавам да не признавам това пред компанията ми - TG човека Дан Рийд, фотографа Джъстин Лейтън и пиара на Bentley Майк Сейър - двама от които ще ме ескортират с Continental W12. Кола, изискваща допълнителни горивни спирки. Ескортиращата кола е тук, за да служи за скоростна снимачна платформа и защото Conti-то няма резервна гума. Планът ми е, ако V8-акът спука гума, взимаме такава от W12 и продължаваме по пътя. Казах на Майк за снимките. Пропуснах обаче да му кажа за гумите.

Час по-късно и половин час след разписателното потегляне в 14 ч., влакът приема последния от 486-те си пасажери, пред първия от трите 4250-конни дизел-електрически локомотива изгрява зелена светлина и Zephyr бавно се изнизва от гарата, теглейки 13 вагона (три VIP-а, четири спални, три стандартни и още няколко с различни предназначения, вагон-ресторант, багажен и такъв за разпускане) по пътя си през Америка. Гледката е величествена. Лъщяща неръждаема стомана, изливаща се от подземната гара като живак, изтичащ се по отводнителен улей. Завиждащ за предстоящото приключение на пасажерите, аз стоя в продължение на няколко минути, след което осъзнавам, че влакът вече е в движение. А ние би трябвало да се състезаваме с него.

Обръщам се към съекипниците и започвам да псувам. Сбутваме се и с препъвания се втурваме през величественото, високо над 30 метра сводесто помещение на Great Hall към улицата при нашето паркирано Bentley. Свалям покрива, паля изхрипващата би-турбо машина и потегляме към състезателното приключение на живота си.

Или пък не, както се оказва. Докато влакът се изстрелва от Чикаго с 80 км/ч, Bentely-тата ни се набиват в пъплещия с 8 км/ч трафик, затлачван от обърканата пътна мрежа. При което се налага да вдигнем гюрука, защото небето започва да плюе. Не тръгва добре. Във V8 е много, много тихо, а мен ме обзема панически микс на отчаяние. Това ще се окаже грешка. За да знаем къде сме спрямо влака и за да можем да щракнем някоя друга яка снимка в „бързото набиране“, съм вкарал номера на един готин човек от Amtrak на име Марк Маглиари, който следи Zephyr от комуникационен бункер в Чикаго. Той предложи да се отправим към място, наречено Бърлингтън, в Айова, защото там релсите минават над р. Мисисипи по живописен метален мост, място, което предполага супер кадри. Бърлингтън е на 400 км и около 4 часа и половина път.

За нещастие трафикът в Чикаго предполага, че ще сме там 20 мин след елегантното минаване на влака в 18:10 ч., с 45 мин закъснение от графика. Паниката ми започва да придобива първичен характер. По мои груби изчисления Zephyr развива почти 130 км/ч между гарите. Ние вече изоставаме и ако не направим нещо, за да го настигнем, и то веднага, това ще се превърне в много тъп разказ за провал. Пълним колите в местната Kum & Go и хапваме радиоактивен жълт снакс. Купувам си шапка и ми става по-добре, но целият екип е наясно, че следващото ни планирано голямо спиране е в Денвър, Колорадо – на 1340 км и 15 часа оттук. Сериозен пробег.

Избрахме California Zephyr най-вече заради неговата история. Тръгващ по сходен маршрут за пръв път през 1949 г., той бил промотиран не просто като пътуване, а като ваканция сам по себе си. Влакът имал специални наблюдателни куполи с двойни стъкла, спални вагони с двойни помещения, както и „падащи“ от стените допълнителни легла. С хостеси, наричани „Зефирети“, той става синоним на славното железопътно пътешествие във време, в което евтините вътрешни полети били на път да заличат романса на дългите пътувания. Zephyr е запазил някои от тези елементи. Другата причина е, че влакът преминава през някои от най-внушителните части на Америка на един дълъг криволичещ дъх – от Големите равнини до Скалистите планини, високата Сиера до пустинята Невада. Както и заради средната му скорост от близо 90 км/ч, която трудно може да бъде поддържана през страната дори и от мощна, модерна кола, въпреки съвременните качествени магистрали. На хартия всичко изглежда чудесно. Реалността обаче, както разбираме още в самото начало, е малко по-различна.

Преди да достигнем до тези пълнещи очите и душата гледки, трябва да преодолеем равнините на Айова, започващи веднага след Чикаго, още първата вечер. Това, което следва, е свидетелство за могъществото на кофеина.

Имам бегли спомени, че пресичахме някакви релси в град, чието име не помня, някъде из Средния запад, в момент, когато слънцето се скриваше зад сградите като падащ метеор. Помня, че за малко не получих бели кичури заради змия, при опита ми да пусна една вода край пътя в тъмното. Помня, че зареждахме колите на някаква безименна бензиностанция посред нощите, страхувайки се да не бъда склонен да правя грешни неща от въоръжен, самотен тираджия. Помня полета с болно изглеждаща царевица - последните месеци в тази част на САЩ са били доста сухи, - както и абсолютната изпържваща мозъка монотонност при шофирането на почти безшумното суперкомфортно, способно да вдигне близо 320 км/ч Bentley Continental, със 105 км/ч през цялата нощ, почти изключително в права линия. Една секция на I-80, между Дес Мойнес и Омаха, представлява 110-километрова абсолютна права. По едно време се молех да умра. Само за да правя нещо.

С Дан караме на смени, докато другият се опитва да дремне. Отумва, Оскеола, Крестън, Омаха, Линкълн, Хастингс, Холдидж и Маккок са отметнати от картата. Илинойс, Айова и Небраска, всички те падат под булото на нощта на дългия драг. Някъде около 05:30 ч. спираме за още бензин и откриваме вариво, наречено Triple Black Coffeе, което явно съдържа с до 40% повече кофеин от нормалното кафе. Проверявам влака. Марк от Amtrak ми казва, че ще пристигне на място с име Форт Морган в 05:45 и че ще остане там 6 мин. Разлиствам мудно картата, за да проверя с колко изоставаме, прекалено уморен, за да ми пука.

Форт Морган, Колорадо, е само на 10 км от нас. Ръкомахания с ръце, внезапен адреналинен прилив. Слънцето е вече горе, а Bentley-тата събират внимание, което се опитвам деликатно да разгоня. „Кое предпочиташ, синко?“, пита възрастен джентълмен изпод гигантски „Стетсън“, с прекалено перфектни зъби, тракащи като редици от порцеланови царевични зърна. „Червеното, казвам аз, без да се замисля. Звучи по-добре, почти толкова бързо е и изминава близо 220 км повече с един резервоар.“

„Синко, казва олдтаймерът, гледайки ме някак си почти съжалително. - Не си купуваш кола за двеста хиляди долара като тази, за да ядеш McDonald's и да мрънкаш за цените на бензина.“ И е прав. Смазвам педала на газта, за да изгоря няколко долара до Форт Морган в опит да стигнем там, преди влакът да потегли. Инфото от Марк и сателитният тракер ни казват, че сме изпреварили Zephyr, докато е стоял на гарата. Трябва ни подходящо място за снимки. Дан предлага мост над релсите, установяваме се и зачакваме. След кратко притеснително колебание дали някак си не седим на други релси, чуваме позната сирена и хващаме блясъка на циклопския фар на Zephyr. Машинистът вижда червеното Bentley, паркирано над него, и надува сирената, измивайки умората ни с чист физичен звук. Zephyr се изнизва под нас, все още ускоряващ от гарата, при което отново осъзнавам, че този малък забавен панорамен влак наистина се движи. А ние не.

Всички скачаме в колите, изведнъж много, много развълнувани, и се изстрелваме от моста с четири-колесно-двигателен пилеж. Няколко минути по-късно още търсим влака с поглед, въпреки че Google Map-ската навигация на Bentley-то индикира, че той трябва да е някъде на 15-ина метра вляво от нас. Тъкмо да се откажем, и чуваме бурно „ХОООНК“ иззад нас - блестящият California Zephyr изплъзва сребристо си величие в ярък контраст със зеления фон. Машинистът отново ни вижда и надува мощния звуков генератор. Гоним сребърен влак с летящо Bentley. Тихо запечатвам образа в съзнанието си и го заключвам встрани. Момент на сладост.

Скоро железният и асфалтов път отново се разделят и се налага да се съветваме с картите и времената, за да преценим "кога пак“ и „къде“. И двете форми на транспорт са вече повити с източената сянка на Скалистите планини, движим се към Денвър, в посока планината, към място, наречено Уинтър Парк, което може би ще бъде втората ни пресечна точка. Напредваме бавно, гледките изведнъж стават сърцеидилично внушителни, усещане, сякаш сме хвърлени горе от равнините като пуканки. Пътят има завой и за няколко сочни минути реално тествам колата. Bentley-то е властно. Не точно поврътливо, но добре контролируемо и излиятелно бързо, буреносещо се нагоре по планината с вълна от V8 рев и среднооборотен турбинен вой. Управлението е чудесно - по-добро от това на W12, - носенето контролирано, рафиниран кабриолет като никой друг. Според километража сме направили почти 1930 км за по-малко от 14 часа до достигането ни до Уинтър Парк и Фрейзър. Изглеждат - почти - поносими. Лесно за казване, но трябва да отбележа, че при спирането ни за бензин/храна заспах.

Влакът потъва в планината и забавя темпо заради ограничаващите скоростта тунели и остри завои, така че го причакваме на прелез на излизане от ски-курортното градче Фрейзър, някъде нагоре по магистрала „40“. Махаме на машиниста, който е доволен, най-сетне усещащ чара от това, че се гоним с неговата неуморимо дъвчеща километрите машина. При което осъзнавам, че планираният от мен маршрут до I-80, който в Англия на картата изглеждаше формален, всъщност представлява четиричасово вертикално пътуване. Така че се впускаме в 90-минутно деморализиращо и времеемко спускане надолу по планината. Оставяме градовете Райфъл, Батълмент Меса, Парашут и Палисаде. Спираме на място, наречено „Голямото кръстовище“, в Колорадо, и ядем нещо, наречено пържолно бурито, състоящо се от питка, увита около микс от няколко вида месо и ориз. Влиза тежко, особено след като проверяваме навигацията, която ни казва, че не сме точно на половината път. Влакът води, за пореден път. Не цъфтим от морал, трябва да отбележа.

Нямаме друга опция, освен да не спираме да се движим. Което и правим. От трионно-назъбеното величие на Скалистите планини, надолу през марсианския плоскокаменен пейзаж на просторните равнини, които слънцето блъска в експлозия от натюрморт. Гледката се сменя на всеки 150 км, вкарвайки ни от един филм в друг. Караме три часа, зареждаме колите, повтаряме. Прис, Спаниш Форк, Прово, Орем към Солт Лейк Сити за бърз бургер, спринт в посока запад. Четиримата сме смазани. Пакето-цигарните сметки за влакови времена и разстояния не дават почти никакъв резултат, саботирани от рейда през времевите пояси и ментално-физическата умора. Мисълта ми се влачи като в желе. В Conti V8 прекарваме цял час в изчисления колко можем да почиваме, преди да се обезсмисли целият този напън. Дан започва да вижда зеленооки кучета в пустинята и изпада в лениви разсъждения „защо шават всички тези светлинки“. Това са светлините на насрещния трафик. Дан кара. Време е да спрем.

Лека проява на интерес, докато подминаваме Солените езера на Боневил, само дето не успяваме да ги видим, защото вече е тъмно. Към Уендовър, към мотеления рай, само дето не прецених, че в момента тече „Седмицата на скоростта“ и населението на града се е утроило. Впоследствие, след солидни дози отчаяние, намираме Motel 6 (евтин, плашещ), който ни струва $120. На човек. Часът е 1 сутринта и имаме 3 ч и половина за почивка. Падам като отсечено дърво.

За да се събудя в паника. Някак си влакът е стигнал до 1600-ния км само за четири часа и вече губим. Зареждаме и се отбиваме до езерата за бързи снимки на колата. Дори в този ранен час скоростните маниаци вече огласят с рев и ропот надсолното пространство. Купуваме четири кафета в стиропорени чаши, които биват подло намушкани от пластмасовите ръбове на къпхолдерите на Bentley-тата. До следващото ни спиране централните конзоли на двете коли се изпълват с кафе. Положението е бедствено. Нуждаех се от това кафе.

По това време Zephyr вече е на място, наречено Уинемъка, Невада, 378 км пред нас. Той е наваксал малко под час и сега изостава от графика само с 9 мин. Копеле. Единственият ни лъч надежда остава това, че последната част от маршрута на Zephyr е много по-бавен; спира по-често, откъдето и да било другаде. В 16:20 ще бъде в Емервил, Калифорния. Ние сме на 1050 км и 10 ч от Емервил, а часът е 18. Ако не спираме въобще и спазваме ограниченията, ще сме там в 16 ч. Спирките за гориво обаче са неизбежни, така че остава само един параметър, с който можем да играем...

Невада. Ами, колкото по-малко се говори за Невада, толкова по-добре. Още смайваща природа със сигурност, но странно, на този етап съм вече апатичен към географските хубости просто защото съм тотално обсебен от проклетия влак. А и освен това образът взе да се размазва. Ще кажа само две неща: воденето на разговори в Bentley GTC V8 при спуснат покрив и със скорости, които могат да те вкарат в пенсионирания Алкатраз, не е никакъв проблем и второ, антирадарните устройства вършат работа в САЩ, стига да скачаш на спирачките веднага щом запеят.

Рино. Не знам нищо за Рино. Националният парк Тахо, място наречено Тръки. Спираме за бензин в Колфакс, Калифорния, на два и нещо часа от Емервил, и попадаме на спуснати прелезни бариери. Спуснати, защото нещо неръждаемо лъщи на гарата. Zephyr е спрял. Благодаря ти, Господи. Очевидно влакът е забавен по някаква причина, което значи, че спокойно можем до стигнем до предградията на Сан Франциско преди него. Победата ни е сигурна, повод, по който черпя всички с ледено кафе. И ето ни, стоим пред бариерата, доволни преди последния ни победен ход към Емервил, докато влакът потегля. И докато екипът на W12-ката не отбелязва, че влакът потегля от гарата в грешна посока. На изток. Потегля на изток. При което се сещам, че в рамките на едно денонощие вървят два Zephyr-а, по един във всяка посока. Докато сме се поздравявали самодоволно с победата, нашият Zephyr се е носил неумолимо към Емервил. И, да, мамка му.

Дан звъни по спешност на Марк от Amtrak, докато аз настъпвам Bentley-то в посока крайбрежието по ръба на Сакраменто: „Да, тъкмо минаваме покрай Сакраменто", казва Дан с леко изострен глас. „Ъъхм, да, окей. Половин час пред графика, казваш. Яссс... но.“

Дан затваря телефона и ме поглежда. Аз поглеждам Дан. Настъпваме още малко. Оказва се, че 500-те к.с. на Bentley-то са си тук до една и са готови за впряга.

Трафикът към Сан Франциско е статичен. Ние летим нелегално по леко окупираната „Лента за движение на превозни средства с 2+ пасажери на борда“. Считайки, че тъй като сме двама, а на задната седалка е „седнало“ голямо количество оборудване, ние - явно - се класираме в категорията „пълен автомобил“. Пресичаме моста Каркинез, рафинерията Conoco остава вдясно. Югозапад към Ричмънд, качваме се на магистрала Ийстхор и се оглеждаме отчаяно за нашия завой на ул. „Пауел“.

Проверка на времето. Zephyr вече захожда към гарата за пристигане в 15:45 ч., 25 мин по-рано. В момента е 15:31, в града сме и разчитаме на GPS-a. Толкова съм напрегнат, че оставям отпечатъци по волана. Не си говорим. След два дни и две нощи висим на косъм. Ул. „Пауел“. Ул. „Холис“. Боже, Боже, Боже. Bentley-то ръмжи на всеки изход, врязва се нагло в трафика заедно с мигача и се държи сякаш го притежава. И тогава, ето го: железопътната гара Емервил Amtrak на ул. „Хортън“.

На гарата има влак.

Псувам тихо и последователно, докато Дан не ми обръща внимание, че композицията е с грешна форма, цвят и размер. Втурваме се към зоната за пристигащите просто изоставяйки леко умореното и налепено с насекоми червено V8 на забранено за спиране място и викваме на Дан да се оправя.
С нахлуването във фоайето звъня на Марк от Amtrak и изскачам на перона с гласа му в ухото. „Тук съм Марк, тук съм, задъхвам се аз. - КЪДЕ Е ZEPHYR?!“

 „Той е... на осем минути от гарата.“ Казва Марк с леко разочарован тон. Изигравам леко неприличен танц, сещате се, със синхронно мърдане на двете ръце напред-назад, чупки в кръста, подскачане на пръсти и повтаряне на тъпа фраза. И докато се излагам, чувам позната сирена. California Zephyr влиза в гара „Емервил“, определено, безспорно и категорично - след мен!

Според моите - откровено вяли - записки, след 53 ч и 40 мин, 4090 км, девет зареждания с гориво, 16 Red Bull-a, четири джъмбо пакета с микс ядки, три часа сън в легло, Bentley GTC V8 стигна до гара „Емервил“ 7 мин и 40 сек преди влака. Виждам човека със сафари-шапката да слиза от влака отпочинал, освежен и готов за деня пред него и знам, че California Zephyr е нещо страхотно. Но докато седя на паркинга, облегнат на предната броня на моето Bentley, халюциниращ от умора, поглеждам към небето и се кълна, че виждам лицето на Улф „Бейб“ Барнато, очертано в облаците. Което се усмихва.

Such a stupid woman :D

Актрисата Елза Патаки, която за втори път ще изиграе Елена Нивес в Бързи и яростни стана за смях по форумите с изказванията си относно героинята й и отношенията й с Доминик Торето.

Не в едно или две интервюта относно филма тя показа колко не е разбрала нещата около тази връзка.

Актрисата упорито говори как отношенията между Елена и Дом не са нещо ей така за запълване на сценария, а са дълбоки, със смисъл и бъдеще. Оттук започнаха и първите надсмешки над актрисата, заради непознаването на сценария.

По време на официална премиера в Лондон където бяха всички от каст листата, актрисата допълни колко разочарована (видиш ли) била когато прочела историята и видяла, че така ще се развият нещата около Елена и Доминик. Много й се искало нещата да продължавали все така сериозно (къде го видя това, не знам) и затова се натъжила като разбрала, че героя на Вин Дизел ще тръгне по своята приятелка Лети, което значи и край на връзката на Дом с Елена.

Иначе идеята за плаж, осамотен остров и само Дом с Елена много й харесвала. Елза завършва с това, че се надява тази история да бъде продължена (със сигурност :D )

Such a stupid woman :D

Най-смешното от Туитър 94

@80lvlPaladin: Реално ако не изпитвах любов към пиенето, щях да съм страхотен съпруг някой ден.

@_Stefanov: Погледнато от една страна - шизофреник. Погледнато от другата - човека си разцъква с хендсфри.

@tunkenshtain: Стигнах дъното - гледах цял епизод на "Дневниците на вампира"

@vimarinova: Аз като пийна ставам много любвеобилна. Затова и не пия .

@bai_tosho: Швейцария: страна, близка до България, но по-неразвита.

@jozzefin: И ми разправя тате "И идва тоя Марин, нали го знаеш - посърнал, като изоставен акумулатор..."

@batemisho: След изборите ще правят афтър партии

@Sesslava: Принцеси...ако "милото" ви е изневерилo,не е нужно да си го изкарвате на мъжа си...#whatdo

@cuteater: гледам, има документален филм "Селинджър". викам си - а, филм за българите. а той бил за писателя.

@BilynaStoycheva: Не стига, че IQ - то му беше двуцифрено, но имаше и запетая между цифрите ...

@svetlinco: Хубавото бельо е като висшето образование – не се вижда, но повишава самочуствието!

@m00ncho: музика за маса и релеф

@TayaTheCreator: Дръж приятелите си близо, а зарядното за телефона и лаптопа още по-близо.

@gfilipov: Като гледам как Волен се боксира на плажа в предизборния си клип дали не се готви за мач с Кобрата? Или направо с Кличко?

@bozhobg: Harlem shake в избирателна секция, anyone?

@RaynaZh: Факта, че един човек има добро сърце, не означава, че не може да ти нацепи кофата. :)

@inedkov: voyo със специални префренциални условия към всички траурни агенции

@4nepa: заради силния вятър, европейското по парапланеризъм прерасна в световно #виц

@fitkata: -Какво нямат дебелите момичета във Фейсбук?

-Албум "лято" и снимки в цял ръст...! :)

@IvanSpsv: Искам да те гледам на брега, искам да те хвана за гъза.

@ssstto: Еврофутбол не приемат ли залози дали в неделя Бойко ще влезе в болница с високо кръвно, за да вземе ГЕРБ 55%?

@VMachev: Снощи се запознах с Мария, млада активистка на ГЕРБ... Намерихме хотел наблизо, а на сутринта, за моята родина беше отмъстено!

@peio: Днес е професионален празник на Химика. В България на този ден черпи Цар Киро.

@varnasummer: - Какви езици владеете?

- Java... говоримо.

@MrPinch1: Не си истински мъж,ако не си бъркаш с ключа в ухото...

@shishedzhieva: - Кажи ми нещо мило! - Зайче! - По-мило... - Стадо зайчета...

@ditko: Искам да сложат бутон "Fuck off" под статусите във Facebook. И ако може да е преди "like"-a.

@ospam0x: български селски уестърн, роднини се напиват с ракия на някой празник, един вади брадва убива друг останалите викат линейка и бият лекарите

@PippilotaM: В училището отсреща се изпарщат. Само не разбирам радостта им - завършват, а демонстрират познания да броят само до 12!

@ditko: До всичките ми фолъри - правя го за вас! Благодаря ви! И на дванайсетимата! ..

@Rokcafella: Начиии.. дамските гърди се отразяват на нас мъжете, както лазерното фенерче на котките..

@cipisec: и поредния виц, който сте чули вече: Григор Димитров сбъдна българския възрожденски идеал - да бие сърбите и да ебе руснаците.

@n_paloff: Как пазарувам дрехи: Стават ли ми, купувам по 3 броя от всичко.

@ospam0x: животът е като кубчето на рубик, ако си куха лейка цял живот няма да може да го подредиш, само от време на време ще подреждаш жълтата страна

@veselyak: аз злорадствам, ти злорадстваш, тя злорадства, ние злорадстваме, вие злорадствате, те злорадстват - но иначе всички са много добри хора

FF6 Fan Hangout

В продължение на няколко седмици в Гугъл+ бяха събирани въпроси от фенове, които лично щяха да бъдат зададени на някой от главните действащи лица в "Бързи и яростни". Отговорите на въпросите бяха предавани на живо от Лондон by Youtube, където актьорите започват да промотират шестата част. От всички въпроси, бяха избрани 7, а авторите им можеха лично да разговарят с Тайръс, Пол, Вин, Мишел, Лудакрис и режисьора Джъстин Лин.

Клипа е 26 минути, затова ви улеснявам като правя превод по слух :) Иначе, ако има жалаещи ето и линк - ТУК 
Преди всеки въпрос водещия представя този, който пита, но кого ли го интересува това. Не и мен. Бай дъ уей, Вин има страшно чувство за хумор ;)

Въпрос 1: Здравейте. Добре дошли в Лондон. Въпроса ми е поглеждайки назад към началото на франчайза, кой за вас е най-запомнящия се момент?

Пол: Не знам... Връщайки се назад запомнящите се моменти са много. Може би това как се развива Браян, ако трябва да говоря за моя герой. Той изживява голяма промяна през всички серии. 

Водещия: Благодаря ти. Кой друг ще каже?
(Тайръс, Пол и Вин поглеждат към Мишел)

Мишел: Защо всички погледнахте към мен? (общ смях) Исусе Христе! Защото имам голяма уста, това ще да е.

Пол: Ами това е :D

Мишел: Ще кажа, че за мен на първо място е специално това, че може и да става въпрос за хора, които са ъндърграунд, но няма нищо за наркотици...оръжия...Просто е секси да гледаш бързи коли... животът на бунтарите. И да събереш всички тези различни характери в един филм... Май имам 2 любими момента от филма: Мисля си за "Състезателните войни" в първата част когато за първи път виждаме тази страхотна субкултура на тези незаконни състезания и факта, че има място където да идеш и щом искаш, да живееш на ръба. Това си е цяло поколение хора по света. А другия - аз дори не участвам във филма - когато Вин Дизел се противопоставя със Скалата. Беше страхотен момент за мен. Също вземете характера на героя на Пол Уокър - Браян - да избере между това да е ченге или просто човек. "Трябва ли да спазвам правилата или трябва да последвам сърцето си." Ами Роман? Тайръс, ти си най-забавния човек, когото съм виждала от години (общ смях). Не трябва да играеш лоши момчета, а в някоя комедия. Имам предвид, когато всичко тръгне насериозно идва той с голяма шега и побърква всички ни. Джъстин, мисля че си свършил страхотна разбота. Ние сме един страхотен отбор.

Въпрос 2: Във филмите от поредицата виждаме доста състезания. Имали ли сте някога някакви състезания в реалния живот преди или след филма?

Лудакрис: Аз съм имал едно състезание преди да започна да участвам във филма. И не с кого да е, а с ето този човек зад мен - Пол Уокър. Беше си истинско ъндърграунд състезание, което хората ще запомнят.

Пол: Да карам бързи коли е нещо, което винаги съм обичал и това, че франчайза ми го позволява е много радващо за мен. Това е страст. Но въпреки всичко опазването на живота на пътя е много важно. А причините този филм да е толкова успешен за различни. И всички тези хора около мен правят филма различен - Мишел примерно е толкова силна. Може да се приспособява. Тя перфектно изиграва героинята си, която е силна - като нея. При Вин компонентите са много, той се интегрира и винаги е в страхотна форма, което влияе на персонажа му. От мен да знаете, изглежда корав пич, но душата му е отворена... гостоприемна  като вагина! (общ смях)
Тайръс: Това не е комплимент :D
Мишел: За първи път чувам за душа като вагина :D

Пол: В добрия смисъл, хора!

Водещия: Да бе казал плюшено мече (смехът продължава).
Пол: Ами ние така си говорим помежду ни и няма проблем. Пред камера прозвуча странно обаче. А Мишел, точно ти трябва да ме подкрепиш. Знаеш за какво говоря :D
Тайръс: Жалко, че на живо не можеш да го отрежеш. :D

Въпрос 3: Моят въпрос е откъде продуцентите се сдобиват с всички тези страхотни коли.

Лудакрис: Тук Джъстин Лин трябва да каже. Той даже изобрети една.
Мишел: О да. Флип колата "Лудия Макс". Дизайна е твой.
Джъстин: Като цяло за колите организираме кастинги и винаги много хора идват, за да покажат своите придобивки - тунинговани, екзотични, мускулести коли... Иначе преди всеки филм трябва да преразгледаме концепцията му, за да знаем какви коли ще ни трябват. За този филм усетих, че трябва да имаме нещо ново и героя на Люк Еванс не просто дава пари и си купува нова кола, а той я създава и модифицира. (следват обяснения за дизайна на флип колата, от които не всичко разбирам)
Водещия: Тя е толкова ниско, но останах много впечатлен когато я видях.

Джъстин: Да, лудо е. Но ми трябваше точно такава кола. Която да преобръща, не да бъде преобръщана. Това е мечта, която се сбъдна.

Водещия: Добре, а колите които продукцията купува, а не наема къде отиват след филма?
Лудакрис: Всичко е в гаража на Вин (общ смях).

Пол: Не се прави! Ти си купи Скайлайнът!

Лудакрис: Просто се влюбих в тая кола.

Въпрос 4: Моят въпрос е свързан с това, че във всички филми правите наистина щури каскади. Кой всъщност ги прави? Вие или си имате каскадьори-двойници?

Тайръс: Така като ме гледаш може ли да има някои, който да замести тази моя прекрасна черна особа (общ смях). Не използвам такива глупости, имай малко уважение :D Какво да ти кажа, не можем да се подложим на такива опасности - някой от нас имат деца. Двойници... Правим всичко по силите си този франчайз да е успешен, но някой неща са твърде луди и не трябва да ги правим. Когато трябваше да снимаме боят в метрото - ще го видите във филма, бях много притеснен. Трябваше да мина през счупващо се стъкло и в началото упорствах да го направя, но като видях каскадьора да го прави... одраска си лицето, потече кръв и им казах "Оставете момчето да се направи на рокзвезда" (общ смях)
Водещия: Колко всъщност са актьорите, които са пресъздали някоя наистина опасна сцена сами?

Мишел: Има ли такива?

Вин: Пол.

Мишел: Наистина?

Вин: Пол Уокър е единственият, който се скъса да тренира за една бойна сцена.

Водещия: Наистина ли? Защо?

Пол: Реших да спестя някой лев от бюджета (общ смях). Правя всичко за Вин!

Въпрос 5: Кое е това, нещо заради, което обичате да играете в екшън филми?

Мишел: Ами правиш нелегални неща и не ти се налага да влизаш в затвора за тях. Знаеш, за някой неща в реалния живот можеш да получиш доживотна присъда. Филмите ти помогат да минеш отвъд тези бариери - например да полетиш с кола без да умреш, което по принцип би било почти невъзможно. Екшъните ти помагат понякога да докараш живота си до крайна точка, да се почувстваш жив.
Водещия: Ти какво ще кажеш, Вин?

Вин: Въпросът е добър. Без значение дали се снимам в екшън или друг филм, това изкуство ти помага да се пренесеш в един друг свят, с други правила. Ако бях във филм щях например да убия някого, който ми е казал, че душата ми е като вагина. Съвсем скоро ми се случи (общ смях). Но не съм такъв човек :D Както и да е. А тук от ляво ми се подхвърлят някои неща, но това не е разговор за вагини :D (Мишел казва нещо по темата, но не разбрах какво). (Общ смях). Вижте ги как се хилят всички :D. Забравих си мисълта :D Само да кажа, че ние не сме такива хора. (общ смях). Ние сме много конфиденциални, не се виждаме след като завършим снимки, никой на ничие дете не е кръстник тук и съм сигурен, че виждате как се опитваме да счупим леда, но не ни се получавала. Ние сме нова форма на фалшив смях. Ха-ха... хи-хи, ху-ху... Толкова сме студени един към друг, че само лъжем като казваме "а това е смешно..." Трябва да ни видите през нощта, колко безразлични сме един към друг.

Тайръс: Аз искам да кажа нещо извън кръга на шегата. Всички сме различни, но страшно се обичаме. И кой по дяволите би искал да стане сутрин и да работи с хора, които не понася. Смятам, че вие феновете виждате това и може би това е една от причините франчайза да се получава толкова успешен.

Вин: Той е прав. Ние се раздаваме. Ние инвестираме живота си в този филм. Ние сме отбор и винаги ще сме такива - в или извън сагата. Заедно сме виждали какво ли не, заедно сме виждали и успеха. Няма много случай за истинско приятелство с хора  от индустрията, сигурен съм, че няма друго такова приятелства като нашето в този занаят и благодарение на тази сага ние изградихме едно стабилно приятелство. И то е истинско. Например Пол. Той е много повече за мен. Той ми е като брат близнак. Да, имам си двама Пол за братя близнаци. :D

Въпрос 6: Здравейте. Въпроса ми е какво прави новият Бързи и яростни по-уникален от другите части?

Джъстин: На първо място е предизвикателство да направиш всяка серия по-страхотна от предишната, но така, че предходната също да е незабравима. Това ми е четвъртия филм от поредицата, който снимам и съм доволен, че нито един не си прилича с другия. Франчайза става все по-голям и по-голям и това си е предизвикателство. Развълнуван съм за тази част, защото тя е комбинация от другите филми. За мен означава много хората да го харесат.

Водещия: Имате си танк и самолет. Само това е достатъчно, за да сте уникални.

Въпрос 7: Какво ви връща пак и пак в този франчайз? Кое ви мотивира да участвате?

Водещия: О аз знам и без да ги питате :D Но кажете все пак :D

Тайръс: Със сигурност има хора, които няма да ни повярват... ще кажат, че е ПР трик, но ние сме семейство. Излизаме заедно. Нашите деца се познават и са приятелчета. Винаги има партита за рожден ден, или за игра... Смятам, че това е важно. Отношенията зад камерата са много важни, защото после всичко си проличава. А още по-страхотно е,че във филма ние отново сме семейство. Това е, което ни кара да се връщаме. Парите са добри (общ смях) но знаете какво имам предвид. Аз си обичам хората. И без значение дали към семейството идват нови членове или някой липсва, всеки има своя индивидуалност. Вярно е не съм бил нито режисьор, нито продуцент, но си е същинско предизвикателство да събереш толкова много различни характера в един филм. Това е голям комплимент към продуцентите и всички отговорни за филма.

Пол: Още повече когато снимаш извън родината си имаш някакви притеснение за близките си, ако те не са при теб. А когато си заобиколен с всички тези хора, всичко е в пъти по-лесно. Ако дойдеш и покажеш най-доброто от себе си, ти влизаш в семейството - като Люк Еванс или Дуейн Джонсън. Понякога си изпъваме нервите, но това е без значение, ние сме над тези неща. За мен най-важното нещо е всички да сме заедно, защото наред с всичко друго ние крепим филма и го бутаме напред.

Водещия: Окей, 2 дни преди премиерата тук в Лондон, кой не е гледал филма.
(Тайръс, Пол и Мишел вдигат ръце) Мишел, не си ли?

Мишел: Не, не съм.

Водещия: Джъстин, ти сигурно си го гледал около 50 хиляди пъти.
Вин: Глупости, Джъстин също не го е гледал (общ смях)
Водещия: Е, хора, благодаря ви много, че ни отделихте от времето си. Благодарим на всички фенове.
Вин: Надяваме се да харесата филма, защото вложихме сърцата си!

FF Love

Фенове, които вече успяха да изгледата Бързи и яростни 6 останаха очаровани освен от цялостното изпълнение и от любовната линия във филма.

Фенове на Дом и Лети споделят, че първоначално не са били ентусиазирани за развитието на тази връзка, заради загубата на паметта на Лети, но след като видяли филма, мнението им се променило коренно.

Те споделят, че са останали без думи от това колко жертвоготовен е Дом за Лети - като е готов и да умре за нея и прави невероятни неща за нея във филма, а тя - въпреки че не си спомня нищо, започва да се влюбва в него като, че е за първи път.

Така, че ако има романтици, които не си падат много много по коли - в този филм има нещичко и за тях ;)

Снимки от премиерата на "Бързи и яростни 6"

Световната премиера на шестата част се състоя този вторник в Лондон. Куп снимки ви очакват по-долу.

И за да не е всичко толкова официално, едно забавно изречение от Мишел казано на Вин:

"Ти си един от най-добрите ми приятели, не можеш да крещиш като момиче!" :D