Фотография: Джъстин Лейтън
Едно време, в края на 20-те и 30-те, преди да бъдат измислени телевизията и пистовите уикенди, европейските автомобилни ентусиасти е трябвало да проявяват повече въображение при измислянето на превозно-средствени забави. Било популярно противопоставянето на кола срещу баналната, актуална и единствена опция за пътуване на дълги разстояния тогава - локомотива. Просто казано, състезавали се срещу влаковете. Работа вършели само приличните дистанции, като дежурен съперник бил Средиземноморският експрес от френската Ривиера до Кале, по-известен - заради характерните му тъмносини спални вагони - като Le Train Bleu.
Звучи фасулски, само че по онова време магистралите отсъствали, а това налагало каране по често лошо поддържани второстепенни пътища с коли, които били - най-често - адски ненадеждни в сравнение с днешните. Което пък превръщало гонките в истински приключения. Различни автомобилни производители и карачи опитвали да победят „Синия влак“, но никой не успявал. Докато не се включил Rover с модела Light Six, изпреварвайки за пръв път влака от Кан до Кале.
Готова работа, си мислите. Само дето един човек решил, че на това постижение му липсват пищност и категоричност. Човекът се казвал се Улф „Бейб“ Барнато, главен акционер в малка фирма на име Bentley. Крайъгълен камък за скандалните Bentley Boys - и трикратен победител в „Льо Ман“ през 1928 , 1929-а и 1930-а - той се обзаложил за 100 паунда, че не само ще победи влака до Кале, ами и ще се върне обратно до клуба си в Лондон, преди Le Train Bleu да достигне крайната си дестинация. И така, на 13 март 1930 г. той запалил своето Speed Six в опит да запише името си в историята.
Барнато и навигаторът му Дейл Борне потеглили от бара на х-л „Карлтън“ в Кан, карали лудо по бабунести пътища, пукали гуми, карали в мъгли, пропускали бензиностанции, за да успеят да хванат презламаншкия кораб и да пристигнат в Conservative Club на ул. „Сейнт Джеймс“ едва четири минути преди „Синия влак“ да спре в Кале. Барнато се утвърждава като легенда, доказва качествата на Bentley, а френските власти моментално го глобяват заради това, че се е състезавал по пътната мрежа.
Улф Барнато е причината, поради която стоя в тази подземна чикагска гара, зяпнал човек с шапка за сафари.
Сериозно, това е като „Страх и омраза“ в обществения транспорт - носи шарени шорти, червена риза, жълт шал и споменатия вече аксесоар за глава и тегли чанта на колелца с непоколебимия устрем на фанатизиран скаут авантюрист. Той спира, поглежда ме, изсумтява леко и се изгубва в голямото парче неръждаема стомана. Или по-точно се качва на борда на Amtrak California Zephyr, готов да почива, докато влакът пътува към Емервил, намиращ се непосредствено до Сан Франциско - 3924-километрова дистанция, пресичаща часови зони, за да я покрие за 54 ч и 10 мин.
Аз обаче няма да се качвам. Отвън, пред Chicago Union Station, ме чака новото Bentley Continental GTC V8, карта с маршрута на Zephyr и малък термус евтино кафе. В чест на великите състезания със „Синия влак“, TopGear ще направи собствена гонка, ще се опитаме да стигнем до крайната спирка преди Zephyr. Изчислих, че нашият бегло достоверен маршрут, съвпадащ с някои от най-добрите спирки на влака, би трябвало да ни отнеме 52 ч 40 мин. Което значи, че би следвало да бием Zephyr, ако взимаме вяли дози сън на пасажерската седалка. В този момент обаче осъзнавам, че не съм взел предвид спиранията за гориво, за храна, за „нулиране“ на стомашно-чревните трактове, трафика и каквито и да е други поводи за спиране. Преглъщам и решавам да не признавам това пред компанията ми - TG човека Дан Рийд, фотографа Джъстин Лейтън и пиара на Bentley Майк Сейър - двама от които ще ме ескортират с Continental W12. Кола, изискваща допълнителни горивни спирки. Ескортиращата кола е тук, за да служи за скоростна снимачна платформа и защото Conti-то няма резервна гума. Планът ми е, ако V8-акът спука гума, взимаме такава от W12 и продължаваме по пътя. Казах на Майк за снимките. Пропуснах обаче да му кажа за гумите.
Час по-късно и половин час след разписателното потегляне в 14 ч., влакът приема последния от 486-те си пасажери, пред първия от трите 4250-конни дизел-електрически локомотива изгрява зелена светлина и Zephyr бавно се изнизва от гарата, теглейки 13 вагона (три VIP-а, четири спални, три стандартни и още няколко с различни предназначения, вагон-ресторант, багажен и такъв за разпускане) по пътя си през Америка. Гледката е величествена. Лъщяща неръждаема стомана, изливаща се от подземната гара като живак, изтичащ се по отводнителен улей. Завиждащ за предстоящото приключение на пасажерите, аз стоя в продължение на няколко минути, след което осъзнавам, че влакът вече е в движение. А ние би трябвало да се състезаваме с него.
Обръщам се към съекипниците и започвам да псувам. Сбутваме се и с препъвания се втурваме през величественото, високо над 30 метра сводесто помещение на Great Hall към улицата при нашето паркирано Bentley. Свалям покрива, паля изхрипващата би-турбо машина и потегляме към състезателното приключение на живота си.
Или пък не, както се оказва. Докато влакът се изстрелва от Чикаго с 80 км/ч, Bentely-тата ни се набиват в пъплещия с 8 км/ч трафик, затлачван от обърканата пътна мрежа. При което се налага да вдигнем гюрука, защото небето започва да плюе. Не тръгва добре. Във V8 е много, много тихо, а мен ме обзема панически микс на отчаяние. Това ще се окаже грешка. За да знаем къде сме спрямо влака и за да можем да щракнем някоя друга яка снимка в „бързото набиране“, съм вкарал номера на един готин човек от Amtrak на име Марк Маглиари, който следи Zephyr от комуникационен бункер в Чикаго. Той предложи да се отправим към място, наречено Бърлингтън, в Айова, защото там релсите минават над р. Мисисипи по живописен метален мост, място, което предполага супер кадри. Бърлингтън е на 400 км и около 4 часа и половина път.
За нещастие трафикът в Чикаго предполага, че ще сме там 20 мин след елегантното минаване на влака в 18:10 ч., с 45 мин закъснение от графика. Паниката ми започва да придобива първичен характер. По мои груби изчисления Zephyr развива почти 130 км/ч между гарите. Ние вече изоставаме и ако не направим нещо, за да го настигнем, и то веднага, това ще се превърне в много тъп разказ за провал. Пълним колите в местната Kum & Go и хапваме радиоактивен жълт снакс. Купувам си шапка и ми става по-добре, но целият екип е наясно, че следващото ни планирано голямо спиране е в Денвър, Колорадо – на 1340 км и 15 часа оттук. Сериозен пробег.
Избрахме California Zephyr най-вече заради неговата история. Тръгващ по сходен маршрут за пръв път през 1949 г., той бил промотиран не просто като пътуване, а като ваканция сам по себе си. Влакът имал специални наблюдателни куполи с двойни стъкла, спални вагони с двойни помещения, както и „падащи“ от стените допълнителни легла. С хостеси, наричани „Зефирети“, той става синоним на славното железопътно пътешествие във време, в което евтините вътрешни полети били на път да заличат романса на дългите пътувания. Zephyr е запазил някои от тези елементи. Другата причина е, че влакът преминава през някои от най-внушителните части на Америка на един дълъг криволичещ дъх – от Големите равнини до Скалистите планини, високата Сиера до пустинята Невада. Както и заради средната му скорост от близо 90 км/ч, която трудно може да бъде поддържана през страната дори и от мощна, модерна кола, въпреки съвременните качествени магистрали. На хартия всичко изглежда чудесно. Реалността обаче, както разбираме още в самото начало, е малко по-различна.
Преди да достигнем до тези пълнещи очите и душата гледки, трябва да преодолеем равнините на Айова, започващи веднага след Чикаго, още първата вечер. Това, което следва, е свидетелство за могъществото на кофеина.
Имам бегли спомени, че пресичахме някакви релси в град, чието име не помня, някъде из Средния запад, в момент, когато слънцето се скриваше зад сградите като падащ метеор. Помня, че за малко не получих бели кичури заради змия, при опита ми да пусна една вода край пътя в тъмното. Помня, че зареждахме колите на някаква безименна бензиностанция посред нощите, страхувайки се да не бъда склонен да правя грешни неща от въоръжен, самотен тираджия. Помня полета с болно изглеждаща царевица - последните месеци в тази част на САЩ са били доста сухи, - както и абсолютната изпържваща мозъка монотонност при шофирането на почти безшумното суперкомфортно, способно да вдигне близо 320 км/ч Bentley Continental, със 105 км/ч през цялата нощ, почти изключително в права линия. Една секция на I-80, между Дес Мойнес и Омаха, представлява 110-километрова абсолютна права. По едно време се молех да умра. Само за да правя нещо.
С Дан караме на смени, докато другият се опитва да дремне. Отумва, Оскеола, Крестън, Омаха, Линкълн, Хастингс, Холдидж и Маккок са отметнати от картата. Илинойс, Айова и Небраска, всички те падат под булото на нощта на дългия драг. Някъде около 05:30 ч. спираме за още бензин и откриваме вариво, наречено Triple Black Coffeе, което явно съдържа с до 40% повече кофеин от нормалното кафе. Проверявам влака. Марк от Amtrak ми казва, че ще пристигне на място с име Форт Морган в 05:45 и че ще остане там 6 мин. Разлиствам мудно картата, за да проверя с колко изоставаме, прекалено уморен, за да ми пука.
Форт Морган, Колорадо, е само на 10 км от нас. Ръкомахания с ръце, внезапен адреналинен прилив. Слънцето е вече горе, а Bentley-тата събират внимание, което се опитвам деликатно да разгоня. „Кое предпочиташ, синко?“, пита възрастен джентълмен изпод гигантски „Стетсън“, с прекалено перфектни зъби, тракащи като редици от порцеланови царевични зърна. „Червеното, казвам аз, без да се замисля. Звучи по-добре, почти толкова бързо е и изминава близо 220 км повече с един резервоар.“
„Синко, казва олдтаймерът, гледайки ме някак си почти съжалително. - Не си купуваш кола за двеста хиляди долара като тази, за да ядеш McDonald's и да мрънкаш за цените на бензина.“ И е прав. Смазвам педала на газта, за да изгоря няколко долара до Форт Морган в опит да стигнем там, преди влакът да потегли. Инфото от Марк и сателитният тракер ни казват, че сме изпреварили Zephyr, докато е стоял на гарата. Трябва ни подходящо място за снимки. Дан предлага мост над релсите, установяваме се и зачакваме. След кратко притеснително колебание дали някак си не седим на други релси, чуваме позната сирена и хващаме блясъка на циклопския фар на Zephyr. Машинистът вижда червеното Bentley, паркирано над него, и надува сирената, измивайки умората ни с чист физичен звук. Zephyr се изнизва под нас, все още ускоряващ от гарата, при което отново осъзнавам, че този малък забавен панорамен влак наистина се движи. А ние не.
Всички скачаме в колите, изведнъж много, много развълнувани, и се изстрелваме от моста с четири-колесно-двигателен пилеж. Няколко минути по-късно още търсим влака с поглед, въпреки че Google Map-ската навигация на Bentley-то индикира, че той трябва да е някъде на 15-ина метра вляво от нас. Тъкмо да се откажем, и чуваме бурно „ХОООНК“ иззад нас - блестящият California Zephyr изплъзва сребристо си величие в ярък контраст със зеления фон. Машинистът отново ни вижда и надува мощния звуков генератор. Гоним сребърен влак с летящо Bentley. Тихо запечатвам образа в съзнанието си и го заключвам встрани. Момент на сладост.
Скоро железният и асфалтов път отново се разделят и се налага да се съветваме с картите и времената, за да преценим "кога пак“ и „къде“. И двете форми на транспорт са вече повити с източената сянка на Скалистите планини, движим се към Денвър, в посока планината, към място, наречено Уинтър Парк, което може би ще бъде втората ни пресечна точка. Напредваме бавно, гледките изведнъж стават сърцеидилично внушителни, усещане, сякаш сме хвърлени горе от равнините като пуканки. Пътят има завой и за няколко сочни минути реално тествам колата. Bentley-то е властно. Не точно поврътливо, но добре контролируемо и излиятелно бързо, буреносещо се нагоре по планината с вълна от V8 рев и среднооборотен турбинен вой. Управлението е чудесно - по-добро от това на W12, - носенето контролирано, рафиниран кабриолет като никой друг. Според километража сме направили почти 1930 км за по-малко от 14 часа до достигането ни до Уинтър Парк и Фрейзър. Изглеждат - почти - поносими. Лесно за казване, но трябва да отбележа, че при спирането ни за бензин/храна заспах.
Влакът потъва в планината и забавя темпо заради ограничаващите скоростта тунели и остри завои, така че го причакваме на прелез на излизане от ски-курортното градче Фрейзър, някъде нагоре по магистрала „40“. Махаме на машиниста, който е доволен, най-сетне усещащ чара от това, че се гоним с неговата неуморимо дъвчеща километрите машина. При което осъзнавам, че планираният от мен маршрут до I-80, който в Англия на картата изглеждаше формален, всъщност представлява четиричасово вертикално пътуване. Така че се впускаме в 90-минутно деморализиращо и времеемко спускане надолу по планината. Оставяме градовете Райфъл, Батълмент Меса, Парашут и Палисаде. Спираме на място, наречено „Голямото кръстовище“, в Колорадо, и ядем нещо, наречено пържолно бурито, състоящо се от питка, увита около микс от няколко вида месо и ориз. Влиза тежко, особено след като проверяваме навигацията, която ни казва, че не сме точно на половината път. Влакът води, за пореден път. Не цъфтим от морал, трябва да отбележа.
Нямаме друга опция, освен да не спираме да се движим. Което и правим. От трионно-назъбеното величие на Скалистите планини, надолу през марсианския плоскокаменен пейзаж на просторните равнини, които слънцето блъска в експлозия от натюрморт. Гледката се сменя на всеки 150 км, вкарвайки ни от един филм в друг. Караме три часа, зареждаме колите, повтаряме. Прис, Спаниш Форк, Прово, Орем към Солт Лейк Сити за бърз бургер, спринт в посока запад. Четиримата сме смазани. Пакето-цигарните сметки за влакови времена и разстояния не дават почти никакъв резултат, саботирани от рейда през времевите пояси и ментално-физическата умора. Мисълта ми се влачи като в желе. В Conti V8 прекарваме цял час в изчисления колко можем да почиваме, преди да се обезсмисли целият този напън. Дан започва да вижда зеленооки кучета в пустинята и изпада в лениви разсъждения „защо шават всички тези светлинки“. Това са светлините на насрещния трафик. Дан кара. Време е да спрем.
Лека проява на интерес, докато подминаваме Солените езера на Боневил, само дето не успяваме да ги видим, защото вече е тъмно. Към Уендовър, към мотеления рай, само дето не прецених, че в момента тече „Седмицата на скоростта“ и населението на града се е утроило. Впоследствие, след солидни дози отчаяние, намираме Motel 6 (евтин, плашещ), който ни струва $120. На човек. Часът е 1 сутринта и имаме 3 ч и половина за почивка. Падам като отсечено дърво.
За да се събудя в паника. Някак си влакът е стигнал до 1600-ния км само за четири часа и вече губим. Зареждаме и се отбиваме до езерата за бързи снимки на колата. Дори в този ранен час скоростните маниаци вече огласят с рев и ропот надсолното пространство. Купуваме четири кафета в стиропорени чаши, които биват подло намушкани от пластмасовите ръбове на къпхолдерите на Bentley-тата. До следващото ни спиране централните конзоли на двете коли се изпълват с кафе. Положението е бедствено. Нуждаех се от това кафе.
По това време Zephyr вече е на място, наречено Уинемъка, Невада, 378 км пред нас. Той е наваксал малко под час и сега изостава от графика само с 9 мин. Копеле. Единственият ни лъч надежда остава това, че последната част от маршрута на Zephyr е много по-бавен; спира по-често, откъдето и да било другаде. В 16:20 ще бъде в Емервил, Калифорния. Ние сме на 1050 км и 10 ч от Емервил, а часът е 18. Ако не спираме въобще и спазваме ограниченията, ще сме там в 16 ч. Спирките за гориво обаче са неизбежни, така че остава само един параметър, с който можем да играем...
Невада. Ами, колкото по-малко се говори за Невада, толкова по-добре. Още смайваща природа със сигурност, но странно, на този етап съм вече апатичен към географските хубости просто защото съм тотално обсебен от проклетия влак. А и освен това образът взе да се размазва. Ще кажа само две неща: воденето на разговори в Bentley GTC V8 при спуснат покрив и със скорости, които могат да те вкарат в пенсионирания Алкатраз, не е никакъв проблем и второ, антирадарните устройства вършат работа в САЩ, стига да скачаш на спирачките веднага щом запеят.
Рино. Не знам нищо за Рино. Националният парк Тахо, място наречено Тръки. Спираме за бензин в Колфакс, Калифорния, на два и нещо часа от Емервил, и попадаме на спуснати прелезни бариери. Спуснати, защото нещо неръждаемо лъщи на гарата. Zephyr е спрял. Благодаря ти, Господи. Очевидно влакът е забавен по някаква причина, което значи, че спокойно можем до стигнем до предградията на Сан Франциско преди него. Победата ни е сигурна, повод, по който черпя всички с ледено кафе. И ето ни, стоим пред бариерата, доволни преди последния ни победен ход към Емервил, докато влакът потегля. И докато екипът на W12-ката не отбелязва, че влакът потегля от гарата в грешна посока. На изток. Потегля на изток. При което се сещам, че в рамките на едно денонощие вървят два Zephyr-а, по един във всяка посока. Докато сме се поздравявали самодоволно с победата, нашият Zephyr се е носил неумолимо към Емервил. И, да, мамка му.
Дан звъни по спешност на Марк от Amtrak, докато аз настъпвам Bentley-то в посока крайбрежието по ръба на Сакраменто: „Да, тъкмо минаваме покрай Сакраменто", казва Дан с леко изострен глас. „Ъъхм, да, окей. Половин час пред графика, казваш. Яссс... но.“
Дан затваря телефона и ме поглежда. Аз поглеждам Дан. Настъпваме още малко. Оказва се, че 500-те к.с. на Bentley-то са си тук до една и са готови за впряга.
Трафикът към Сан Франциско е статичен. Ние летим нелегално по леко окупираната „Лента за движение на превозни средства с 2+ пасажери на борда“. Считайки, че тъй като сме двама, а на задната седалка е „седнало“ голямо количество оборудване, ние - явно - се класираме в категорията „пълен автомобил“. Пресичаме моста Каркинез, рафинерията Conoco остава вдясно. Югозапад към Ричмънд, качваме се на магистрала Ийстхор и се оглеждаме отчаяно за нашия завой на ул. „Пауел“.
Проверка на времето. Zephyr вече захожда към гарата за пристигане в 15:45 ч., 25 мин по-рано. В момента е 15:31, в града сме и разчитаме на GPS-a. Толкова съм напрегнат, че оставям отпечатъци по волана. Не си говорим. След два дни и две нощи висим на косъм. Ул. „Пауел“. Ул. „Холис“. Боже, Боже, Боже. Bentley-то ръмжи на всеки изход, врязва се нагло в трафика заедно с мигача и се държи сякаш го притежава. И тогава, ето го: железопътната гара Емервил Amtrak на ул. „Хортън“.
На гарата има влак.
Псувам тихо и последователно, докато Дан не ми обръща внимание, че композицията е с грешна форма, цвят и размер. Втурваме се към зоната за пристигащите просто изоставяйки леко умореното и налепено с насекоми червено V8 на забранено за спиране място и викваме на Дан да се оправя.
С нахлуването във фоайето звъня на Марк от Amtrak и изскачам на перона с гласа му в ухото. „Тук съм Марк, тук съм, задъхвам се аз. - КЪДЕ Е ZEPHYR?!“
„Той е... на осем минути от гарата.“ Казва Марк с леко разочарован тон. Изигравам леко неприличен танц, сещате се, със синхронно мърдане на двете ръце напред-назад, чупки в кръста, подскачане на пръсти и повтаряне на тъпа фраза. И докато се излагам, чувам позната сирена. California Zephyr влиза в гара „Емервил“, определено, безспорно и категорично - след мен!
Според моите - откровено вяли - записки, след 53 ч и 40 мин, 4090 км, девет зареждания с гориво, 16 Red Bull-a, четири джъмбо пакета с микс ядки, три часа сън в легло, Bentley GTC V8 стигна до гара „Емервил“ 7 мин и 40 сек преди влака. Виждам човека със сафари-шапката да слиза от влака отпочинал, освежен и готов за деня пред него и знам, че California Zephyr е нещо страхотно. Но докато седя на паркинга, облегнат на предната броня на моето Bentley, халюциниращ от умора, поглеждам към небето и се кълна, че виждам лицето на Улф „Бейб“ Барнато, очертано в облаците. Което се усмихва.
Няма коментари:
Публикуване на коментар