Обожавам да слушам историите от казармата, които баща ми ми разказва.
Как избягали, за да отвлекат новороденото дете на един от войниците,
защото в родилното върлувала епидемия. Как друг застрелял магаре, докато бил на пост и след това всички прикрили „престъплението“ като изяли магарето.
Обичам тези истории, не защото са невероятно смешни и интересни, а защото ми припомнят, че някога е имало и истински приятели. Не такива, които изчезват с кризата, а такива, които са плътно зад теб, дори с цената на магарето.
Не казвам, че днес няма стойностни хора. Разбира се, че има! Но те са все по-голяма рядкост. Днес всеки е погълнат от собствената си драма и намира в нея оправдание за безразличието си към чуждите. Не сме солидарни, защото и към нас никой не е солидарен.
Живеем си своя живот и наричаме приятелство студентските напивания и сбивания. Псуваме се, крадем си гаджетата, говорим зад гърбовете си, а после сядаме заедно на маса и си прощаваме. Което е чудесно, но прощаваме ли си наистина или просото лицемерничим, за да има с кой да си пием питието и утре?
Вече не се фрапираме, когато в новините съобщат за намушкан от
приятел младеж или за удушено и увито в найлони от съученичките си
момиче. За изнасилена от най-добрия си приятел студентка... Примери много, но това ли са днешните ни приятели? Пази Боже!
Няма коментари:
Публикуване на коментар