За Батко Стаменов (Руши Видинлиев) лъжата и истината са категории с размити граници. Вербуван да сътрудничи на ДС, той въодушевено изпълнява задълженията си, но причудливите му идеи - споделени с налудничав поглед и разписани на (твърде) много страници - го лишават от „службата". Нагазил до уши в конспирацията, на Батко никак не му е трудно да създаде свой фантомен отдел на тайните служби с агенти, с документация, с компромати - с всичко. Кръщава го ПОЛ и го превръща в инструмента, с който да го сложи на системите - и рухналата, и триумфиралата.
Няма как да отминем играта на втори план. Там са цяла плеяда актьори, чиито роли са с малко екранно време, но имената зад тях (като Михаил Мутафов, Леонид Йовчев, Касиел Ноа Ашер, Руси Чанев) са толкова добри, че създават запомнящи се образи, без да им е нужно цялото внимание на света. За разлика от Ирена Милянкова със своя по-водещ персонаж, която си остава едно лицеприятно украшение и рамо на Руши Видинлиев. За последния ще кажем единствено, че седи доста добре и спокойно на екран.
Когато се споменава Цветът на хамелеона - а през последните месеци доста интензивно слушаме за него - повечето разговори тръгват от факта, че зад камерата застава човек, свикнал с този ареал, но обичайно заемащ друга роля там. Операторското око на Емил Христов е допълвало качествени и ценни киноистории, както и е придавало стойност на такива, далеч незаслужаващи визията, получили благодарение на него.
Повечето хора смятат тази негова слава за достатъчен атестат, че като режисьор Емил Христов ще е все така брилянтен. Но имайки предвид историята на световното кино, това не би трябвало да е естествената причинно-следствена връзка. Тя почти не познава велик оператор, който да е станал велик режисьор. Честно казано сещаме се само за двама, постигнали еднакъв успех и в двете професии - британецът Никълъс Роуг и хорър геният Марио Бава.
Няма коментари:
Публикуване на коментар