До момента всеки филм за супергерои от вселената на Marvel е бил насочван към тийнейджъри и е оценен със стандартния в такива случаи рейтинг PG-13. „Дедпул” също е базиран на комикс на Marvel, но филмовите права на героя се държат от Fox, които са избрали да реализират R-рейтинг продукция с повечко материал за възрастни, който съответства на изобразяването на Дедпул в комиксите.
В резултат Дедпул не само говори мръсотии, но и упражнява кърваво насилие над неприятелите си, каквото не можем да видим в „Железния човек”, „Спайдърмен” или „Капитан Америка”. Вместо да дрънчат брони и да се разрушават роботи, тук хвърчат човешки глави и по-близката аналогия е с екшъните от 80-те.
Нецензурният хумор
R-рейтингът предоставя възможност и за максимално груб и нецензурен хумор, с какъвто героят си служи постоянно. Затова не е нужно да сте предварително запознати с Дедпул от комиксите, за да го почувствате близък – той е способен да се подиграе на всичко и да направи поп-културна препратка, която като нищо ще запомните повече от реалния сюжет на филма и от имената на поддържащите герои.
Всъщност „Дедпул” разчита именно на комбинацията от пиперлив хумор и брутално насилие, представено в комична светлина. Тази комбинация е идентичността на супергероя, пренесена от комиксите.
За какъв герой говорим всъщност? За обезобразен супер-убиец мутант с психични отклонения, тръгнал да си отмъщава. Той е похотлив, развратен и не си прави илюзии, че е за пример сред обществото на супергероите. В комиксите прави първите си появи в ролята на суперзлодей, но впоследствие еволюира във все по-симпатичен антигерой и филмът успешно го обрисува като такъв.
Отсега е очевидно, че в комиксовите екранизации антигероите все по-често ще се оказват централни образи (само изчакайте „Самоубийствен отряд” по-късно тази година), но повечето от тях се взимат твърде насериозно. Не и Дедпул.
Вероятно най-голямата суперсила на Дедпул във филма е способността му да се обръща към публиката и да дава оценки на случващото се, да хвали и иронизира целия жанр, в който е е принуден да съществува. Крайно време беше някой от тези костюмирани герои да има суперсилата да говори с аудиторията – при положение, че такива като Уди Алън са я проявявали от толкова отдавна.
Трябва да се признае, че Дедпул, макар да е досаден приказливец, понякога наистина забавлява и със своята ирония и самоирония напомня колко по-весели можеха да бъдат например екранизациите на „Спайдърмен”... ако и там героят осъзнаваше колко нелепи неща му се случват и показваше чувството за хумор, което има в комиксите и анимациите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар