Плажният дневник на една кифла

Скъпо дневниче,
Имам една лоша и една странна новина. Чудя се с коя да почна? Може би най-добре с лошата, за да отмине. Така казваше баба и хвърляше акото на кокошките настрани, но тъй като тук, по морето, кокошки няма, само ще си го кажа.
И така. Обречена съм. Да, това е лошата новина!
Наистина съм обречена. Защо? Не мога да намеря правилния мъж, а бях сигурна, усещах, че точно тук, на Sany Bitch, ще го срещна.

Но, ето ти на. Вече кой ли ден съм тук, а НЕГО го няма.
Дълго мислих на какво се дължи това. Очевидно не е от мястото, тук е толкова хубаво и луксозно. А не може щом е луксозно да идват тъпи хора, нали!?
Точно така си мислех и аз. Затова, след дълги безсънни нощи, слушане на най-тъжните песни на Азис, допитване до астролог (писах му по имейл, той веднага ми отговори: "Почивка. Няма ме. Очаквайте скоро", което си беше знак и аз все още очаквам, ама на... ) и десет пъти прочитане на "Алхимикът" на Паулу Куелю, защото баба винаги ми казваше, че имам ли проблем трябва да отворя най-мъдрата книга, на която и да е страница и тя ще ми даде отговора... Та след всички тези ритуали стигнах до най-важното.

Аз съм прекалено висока топка и затова само смотаняци ме свалят!
Това е истината, макар да е лошо да се хваля, но фактите говорят сами за себе си!
Давам пример веднага. Оня ден съм си сложила най-красивата мрежеста туника, онази със златното, а отдолу съм по котетата. Лежа в най-красивата си поза на плажа - главата леко настрани, косата небрежно разстлана около мен, краката свити, дупето нагоре, пръстите изпънати (това последното го добавих тогава, защото си бях направила педикюр с камъчета).
Та, стоя си аз така, небрежно красива, и идва някакъв. Вика ми: "Ко праиш тука, ма, мацко?" и аз не мога да разбера на какъв език ми говори - български ли, руски ли, английски ли!?
А аз говоря английски почти перфектно, затова веднага улавям, че не е това, и че на тоя не му е чиста работата. Правя се, че не го чувам.
Ама той продължава "Ко?", "Нийе", "Ай", "Нидей" и накрая доста грубо ми вика: "Стай, ма!"

Поглеждам го лошо. Изглежда доста съмнителен.

С оранжево елече, къси панталонки и май няма един зъб. Изведнъж се сещам - сигурно е сериен убиец. Като онези дето ги гледахме с Цуцито, дето хващат само красиви жени, държат ги с дни и накрая ги захвърлят някъде. Боже, колко бяха грозни накрая! Направо ми се доплаква. Не искам да съм грозна и захвърлена, толкова пари потроших!
Почти се разплаквам, а той ме гледа странно и аз използвам момента да избягам. Ама го проточвам, защото докато стана (позата е красива за лежане, но неудобна за ставане), да си обуя токчетата, да оправя котетата, туниката (няма да тичам грозна, я)...!

Разроших леко косата, за да мога, докато бягам, тя да се вее като на филм.

Грабвам чантата, струва сумати пари и е със златни кантове, няма да му я оставя пък! И колко мога по-бързо, с токчетата в пясъка газя, започвам да бягам. Спирам, защото започвам да се чудя "А сега накъде!?". Но после си казвам: "Няма значение, кифло, важното е да си спасиш живота все пак!"
Отдалечавам се и се обръщам да видя дали тоя психопат не ме гони, а той си взима някакви чували, до които се бях подпряла и ги товари в някаква количка.
Сега се сещам, че миришеха. Сигурно са били негови. Сещам се, че вътре може да е имало трупове и се ужасявам. Веднага решавам да си сменя екстеншъните. Мисля, че се бяха опряли на тях.

И това дори не е странната новина, а само лошата.

Ето на какви мъже попадам. Харесах си един, но той отиде при една мацка с по-голям силикон от моя.
Казвах аз на Цуцито, че трябва да си направя чашка "Е", ама тя не, та не. И сега с това "D" никой не ме иска. Еми, така е, като не мисля на време ще си стоя без мъж, и то заради едни малки цици! Записвам си да се обадя на д-р Енчев.
Имаше един, който ме заговори оня ден. Вика ми: "Мноу си готена!" Малко млад ми се стори, ама какво пък, викам си, няма лошо.
И докато си водим готин разговор за последния хит на Криско, към нас се приближава някаква жена и вика:

"Николайчо, тръгвай и остави леличката намира!"
Докато се огледам да видя на кой вика тая и защо гледа към мен, и тоя моят изчезна. Прав му път. И без това изглеждаше прекалено младолик за мен. А аз съм си правила два лифтинга. Смятай. И така си минават дните... Без свестни мъже. А аз съм обещала на дядо да играе хоро на сватбата ми. Вече кой ли ден, а НЕГО още го няма.

Сега към странната новина. 
Имам прокълнати ботуши! Мислех да ходя на Ходжа да развали проклятието, но се оказа, че наблизо няма такъв. Записала съм си да отида веднага щом се прибера в София. Но първо при д-р Енчев, че циците са ми по-важни. Ботушите засега съм ги скрила.
Значи купувам си тия супер яки ботушки, плетени, в циклама и жълто, летни, бе, най-яките. Ама тая дето ми ги продаде не беше много читава. Трябваше да се усетя. Гледаше ме лошо и явно ми завиждаше, защото ми се смееше нещо зад гърба.
Както и да е. Аз се влюбвам в тия ботушки и ги купувам веднага. С тях съм като в клип, режисиран от Люси. Но още на първото носене се случва нещо странно. Сякаш съм невидима. Първо, трима мъже, доста готини и очевидно заможни (носеха тениски с камъни "Сваровски" на "Долче и Габана"), въобще не ме забелязаха.
Когато се опитах да се отъркам в тях единият каза:
"Ко са буташ, ма!?",
ама очевидно не говореше на мен. Е, аз все пак се поотдръпнах, просто не съм конфликтна личност.
На другия ден една сервитьорка се правеше, че ме няма.(Или заради ботушите може да ме е нямало наистина... Мистерия.)
Накрая, когато отидох при нея, за да я попитам защо не ме обслужва, тя ми вика: "Тъз маса не е в моя район!" Хммм... веднага се усъмних.
Баба казваше, че злото винаги намира логично обяснение на всичко. Накрая, когато се прибирах, едно куче се качи на крака ми и започна да се търка в ботушите. Тогава вече бях сигурна, проблемът е в тях. Толкова е просто. Прокълнати са.

Сега съм ги прибрала в най-сигурната си кутия и съм сложила Библията за деца отгоре да ги пази.

Иначе, морето е супер. Чувствам се като в ония реклами на Албена, но без музиката за фон. Понякога, като се разхождам по плажа, си я пускам от телефона тихичко.
Продължавам да търся него. Усещам, че е тук. Но за това следващия път. Сега си обувам палавите дънки и отивам да си сменя екстеншъните.
ХО-ХО,
Кифличка