Не знам къде съм блеела досега, ама днес разбрах, че есента наистина си е дошла.
Излязох днес за училище и ме лъхна онзи хлад.
Да, знам, че е октомври, но не се бях замислила, че с есента идва и пожълтяването на лицата. Е, това ми бе припомнено, на 10-тия метър от нас. Едно нахално листо от кестен се опързоли по мен и аз го видях - изсъхнало и жълто. Завалията.
Съчувстването ми продължи само секунда и отново обърнах внимание на нахалният студ.
Не стига, че у влака беше като хладилник "Мраз", ама и навън бе адски студено. Още щом стъпих на перона ми се искаше да се завъртя и да си хвана влака за връщане.
Но уви. Тряваше се да се сгъна като ембрион в собственото си яке, нахлупих качулката си и тръгнах нагоре. До училище стигнах с много "Бррр!" и "А, в четъртък ще е 10 градуса. Бррр!".
А след даскало бе станало още по-ужасно. Влажно от мъглата, студено от мъглата. Вервайте ми, какво става във Врачанската мъгла, само тя си знае. :D
Не, не, не съм приключила. Във влака за връщане, упорито духаше от някой неоплътнен прозорец. А за да ми е още по-яко, докато си стигнах стана още по-тъмно. Слава богу, че в родна Мездра, не бе такъв студ, но за това си бе влажно, тъмно и тихо. Понякога се чудя кое е по-притеснително - тишината или шумът. И така с бърза крачка, слушайки само собствения си дъх и замръзналата си мисъл се прибрах у дома. Последното, което запомних от студеният ден бе табелката на вратата ни...
Няма коментари:
Публикуване на коментар